hellish's blog

Нормална ли си бе булко?

Стори ми се че си достатъчно възрастна за да правиш подобни простотии, но то тук всеки може да излъже за годините:)) Пък и той акъла не идва с времето - или го имаш, или го нямаш

Гледам някакви двойки си ми дала, после си ме блокирала, а нямаш уста да кажеш какво не ти харесва. Евала батка, голяма си смелчага.

АЗ като не харесвам нещо си го казвам в прав текст, ако си мислиш,че с твоите тъпи оценки си ме засегнала МНООООООООООГО СЕ ЛЪЖЕШ.

Смешни са ми плазмодии като теб,а те в тоя сайт станаха много. Големите оценки, големите…

Беше минало време откакто Земята стана свидетел на един прекрасен душевен синхрон, макар и прескочил с големи трудности най различни човешки (предимно психически ) бариери..
Беше споделена, красива, щастлива и плодотворна любов. Съвсем музикална.Единствена, каквито сме и  всички ние. Еднакви на пръв поглед, но всъщност неповторими със силата на една секунда от времето.
Той беше млад, може би дори прекалено, имайки предвид ранната възраст в която скочи към океана на любовта. Тя беше по възрастна, уравновесена и интелигентна млада жена...
Той беше млад.. и безумно влюбен...
Живота ги раздели..грозно и нелепо..чисто физически...
Аз също обичах, като него, силно и непреодолимо...
Обичах го...малко по късно.
Аз бях млада, може би дори прекалено...
Той вече беше изгубил част от младостта си, уравновесен и интелигентен все още запазен...макар и малко разочарован .. мъж..
Неумението да боравя с чувствата ми донесе доста страдания.. и  още повече вина ..
Тя все още ме разкъсва, оставяйки ми съмненията ''дали'' и ''ако''...
Правилно или не (какво значение има вече) аз все мисля за това...
Няма да ви кажа защо, може би..просто не мога, но сигурна съм че

Съмнения и пак съмнения.. в душата ми се криеха дълбоко. Доверието е умение, което аз не мога...
(Вината не е моя, живота тъй научил ме е на тревога..да разбера необяснимото все още аз не мога..)
(Изгубих страница от нашата обща книга..Съдбата сякаш злобно ми намига...Да продължа историята си не мога и черногледството превърна се във втората ми природа...)

И все пак вълшебството беше там между петте сантиметра които деляха моите от твоите устни и знам,че където и да се е запиляло, то все още съществува, което значи че...

У  дома

И пак онази стряха вита, ясна.
И пак над нея оня заник тих.
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в Дебеляновия стих.
Но вече тук живеят чужди хора
и камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец,
заключена е пътната врата.
Посрещни ме - ида отдалече.
Нося ти таз земя.
Но кому да кажа "Добър вечер!"?
Няма никой у дома...
Къде ли не замръквах с пътя свирещ?
Къде ли не намирах друг свой дом?
А моят чакал, чакал... Най-подире
за всичко отмъстил си мълчешком.
Завинаги вратата си затворил
и аз на прага мълком се теша,
че вишната, отсечена от двора,
е оцеляла в моята душа.

                                   Д.Дамянов

 Красивите, приятните, уникалните, истинските моменти - това са моментите на любов.
Такава каквато притежават .. и споделят..
Безкористна, истинска, неконтролируема...тя, свободна и силна, достига до всяко ъгълче на човешката душа.. Гали сетивата... и ни примамва в нежен, страстен романс ...
Кани на безумен танц от който никой не може да избяга... Танц, който има правила, но чиито стъпки всеки път са различни.
Тази любов никога не спира, веднъж изживяна, тя продължава да гори в сърцето и душата, на тези, които са се докоснали до нея.
Тя е чужда любов, но все пак наша. Родена в едно сърце, за да топли всички останали.
И думите са тъй излишни,че изпитвам срама пред онова, което усещам, задето се опитвам да го вкарам в рамки, но то ще ми прости,знам. Имаш ли любов е нужно да я споделиш с другите. Все някой би я оценил и предал нататък.

Щастие във всеки тон, всяко движение на музиканта.. всеки аплодисмент, всяка усмивка, всяка сълза

Музика


Радвам се за тези, които бяха там, те знаят защо.


31 октомври 07, 19:30, зала ''България"

Една песен за онези, които оставят следи по пътя,а не следват ничии други. Онези,които умеят да бъдат себе си и да бъдат запомнени с това,което са .

Благодаря на Господ, че ми даде възможности..

Тъжните размисли на един човек.
Още един човек.
Вероятно объркан толкова, колкото мен.
А може би не?
Дали знае ''защо'' в крайна сметка..
Нямам представа.
Усещах как земята омеква и пръстите на голите ми и ожулени от продължителния ход крака потъват в калта..
Стоях загледан в сумрака, палмовите листа си шепнеха дневни тайни, произвеждайки благодатен за мен ветрец.
Бях никъде, там някъде..сред пустинята от собствените си душевни терзания.Мислите ми сякаш изтичака като пясък през пръстите , чудех се дали тази спокойнa картина не е затишие пред буря.Понякога проблемите са толкова много, че натежават..и се сплескват, оформяйки почти идеално равни повърхности.
Понякога тази маса се повдига и засипва всичко .. за миг..
Достатъчно, може би..
Всичко това, предполагам, е част от голямото движение - живот.


А в пустините има миражи.

Вкопчени в проблемите си, понякога виждаме нещата такива, каквито ни се иска да бъдат.
И защо не ?..
Понякога обаче виждайки този мираж, достигайки целите си или променяйки ситуацията в съсзанието си, заравяме глава в пясъка.
Дали в крайна сметка удовлетворението е някъде по средата. Заседнало м/у проблема и решението?

Няма да си говорим за родителите, които нямат възможност да имат деца.
Няма да си говорим и за децата, чиито родители не са тук.
Мисля си за онези деца, които биват откъснати от своето семейство,дом и свят.. Незнаещи, зависещи от чужди хора или от никого..
За родителите на онези, изчезналите деца, които не се знае дали някога ще се върнат. Дали са живи или не. Живот без информация. Едно продължително очакване без ясен край.
Наскоро ми се случи да загубя детенце и искам да ви кажа, че това бяха най-дългите минути в моя живот. Минути в които сърцето ми биеше бясно и света ми се струваше все по-малък с всяка изминала секунда. За щастие всичко приключи добре, но тогава се запитах какъв ли е живота на онези, които никого не намират. Чакат, ослушват се за телефона, дебнат, надяват се. Онези , които зад всеки ъгъл очакват да видят децата си и на които никой не отговаря...Хора, живеещи на границата между надеждата и отчаянието..
Ами децата, които са оставени от родителите си и няма кой да ги гушне ..и кой да ги успокои..? Децата, които знаят че са нежелани от собствените си майки и бащи, но въпреки всичко копнеят и се надяват да бъдат поискани.

 В какво би могъл да вярва човек щом не може да вярва в човека ?! Не може, защото той противно на природата си върви срещу себеподобните и се превръща в самотен остров в собственото си съзнание, обграден от всичко, което задължително е по-низшестоящо.. картина която му дава поглед отгоре, което пък му дава Еверестово самочувствие и усещане за величие ...често без реално покритие..

Сами се отделяме и единственият пълноценен и истински контакт с другите е негативният, а искаме близост.. И я имаме, да - половинчата (понякога само привидно съществуваща..) такава, която да задоволява първичната нужда от друг индивид, но да не ни ангажира до толкова, че да нямаме двадесет и четири часа на разположение за мисли над себе си..

Недоизмислено...