Отново ми се стори,
че те виждам,
опрян на витрината -
на едно кафене.
Стигат ми толкова зрелища -
намаслени релси и безизразно небе.
В неподреденото ми жилище -
споменът за Теб - съсипан от недоверие
с торби под очите -
пие чаша горчиво кафе.
Фактът, че не ме убива -
този кошмарен филм,
прави ли ме по - жива,
преди да ме е спасил...
Вероятно перефразирам...
" Любова ме прави сляпа! "
Мисля, че е дошло време
да си сложа сама очилата.
И докато разсъждавам -
като театрален критик,
всъщност осъзнавам, че те обичам!
Амин!



Маргало

Pëlqen!